ИСТОРИЯ НА МАКЕДОНИЯ, HISTORY OF MACEDONIA, MACEDONIA-HISTORY

сега rom сборник

Неделя, Юли 02, 2006

ИСАЙЯ РАДЕВ МАЖОВСКИ (Исаия Радев Мажовски, Isaja Radev Mazovski, Mazovski, Isaja Mazovski, Исаия Мажовски, Исая Мажовски, Исайя Мажовски)

"Възпоминания", София, 1922 г. 56 стр.

ДЕТИНСТВОТО МИ

Когато навърших осем годишната си възраст, запо­чнах да ходя на училище. В това време ни учеха свещени­ците на черковно учение, а именно да четем часослова и пса­лтири и да изучаваме молитви на изуст. Такава беше тога­ва науката. Когато навърших 12-та си година, аз вече бех усвоил и часослова и псалтиря и напуснах учили­щето, като се залових да изучавам занятието на иконопи­сец, заедно с братята си Йосифа и Якова. Три години наред изучавах иконопиството и като навърших петнадесетата си година отпътувах за Света-Гора, гдето престоях цели два месеца в монастиря Зограф, а именно от 1 март до края на месец април.

В този монастир се запознах с отца йеромо­наха Натанайл, който беше родом от скопското село Кучевища и ме бе много обикнал. В 18б7 година през пролетта, имено на 11 май в Петербург-Русия се празднуваше тържественно паметта на нашите просветители .Свети Кирил и Ме­тодий—и отец Натанайл един прекрасен ден ми каза: — Исаия, готви се за път, защото на 24 април ще отпътуваме наед­но за руската столица, за да присъстваме на тържествено­то отпразнуване паметта на нашите просветители-солунските братя Св. Кирил и Методи.

Това съобщение ме твдрде много зарадва, па имах и нови бели дебърски дрехи—долама от бел шаек, везана с широк гайтан и сукнен минтан и елек също везан. Тия ми дрехи много се харесваха на отца йеромонаха Натанайл. На другия ден след сбора на Гергйовден, а именно на 24 април отпътувахме за Русия с един австрйскй параход по Бело море, и след като минахме през Цариград, пристигнахме в Одеса, отгдето се качихме в един железнопътен влак на 6 май.

На 8 й 9 май големо множество се бе стекло в столицата на братска Русия; всичките славян­ски народи беха пратили свои представители българи, сърби, поляци, чехи и словаци бързаха да се побратимят с ру­сите. В присътствието на представители от целия славянски свят бе отпразднуван праздника на светите славянски про­светители Кирил и Методий с отслужване на божествена литургия в Исаковскйя Събор. Лицтта на представителите на славянството просто сияеха от радост и щастие при кон-

статирането солидарноста на великата славянска раса, а осо­бено щастливи беха представителите на тънещия и измъчван в робство български народ. След отслужването на боже­ствената служба и след тържествения молебен, неизброимото множество напусна Исакиевската съборна църква и потегли към Царскре село, за да приветствува Негово Величество Им­ператора Александра II и августейшето му семейство, от ус­тата на когото представителите на славянството беха щастли­ви да чуят следните думи:

„ Здраствуйте, господа, я рад видет вас славянских братев на родной славянской земле; над-вюс ви остантес доволнн премом, какъ здес, так и особенно в Москва. Тия царски думи предизвикаха неописуема радост всред целия славянски мир в Европа. -— (И .нека припомним при това, че тия царски знаменателни думи са били произнесе­ни от императора Александра ІІ преди десет години от руско-турската война в 1877 година, когато той не е пожалил нито себе си, нито живота на многобройните си войници, за да избави българския славянски народ от тежкото турско иго).

Тия думи бидоха изслушани с неописуема радост от всички. приесъствуващи славянски братя и императорския царски дворец просто се бе разтреперил от гръмогласно ура! Великата славянска Русия при царуването на руския, император Александра II —Освободител на България и на другото поробено славянство, в 1854 година е била изпратила учения руски писател М. П. Погодина да споходи всички­те поробени славянски народил за да узнае от къде са ро­дом славянските просветители светите братя Кирили Методий. Този бележит руски писател Погодин посетил едно след друго Австрия, Галиция, Чехия, Славония, Далмация, Хърватско, запознал се с всичките славяни, населяващи ав­стрийската империя.

След като събирал сведения през тече­ние на цели четири години от славяните, населяващи разли­чните страни, завърнал се обратно в Русия пак през Австрия като успел да се напълно увери, че двете велики славянски светила, нашите просветители светите Кирил и Методий са българи и родом от българския град в Македония Солун. Завърнал се в Русия руския учен списател Погодин се пред­ставил пред тогавашния руски канцлер княз Горчаков за да му съобщи събраните сведения относно родното место на славянските просветители и да го помоли да се застъпи за поробеното славянство. Като се, представил пред княз Горчаков, Погодин му съобщил, че благодарение на старанията си и на пътешествието си из поробените славянски страни успел положително да узнае, че светите братя Ки­рил и Методий са родени в Солун и са българи. След узнава­нето на всичко това, княз Горчаков с още по голема рев-

ност започнал да работи за благото на поробените славян­ски народи и за техното освобождение и в 1858 година бла­годарение на неговите старания е било основано първото славянско благотворително общество в Москва.

Тържественото отпразднуване паметта на светите равноапостоли Кирила и Методия в столицата на братска Сла­вянска Русия на 11 май 1867 година е зарадвало целото сла­вянство, и начиная от този ден паметта на двете български светила започва да се празднува тържествено из всичките поробени славянски страни. Сърбия единственна от славян­ските страни, благодарение на безразеждната си злоба и умраза към всичко българско, се отказа от тържественното празднуване паметта на славянските просветители, при вси­чко, че благодарение на паметта на тия светци много сръбски младежи и от двата пола са се издържали даром в рус­ките семинарии, духовни академии, университети и други висши училища от руските славянски благотворителни общества, открити в всичките по големи градове на братска Русия благодарение паметта на светите солунски братя Кирил и Методия. Тия славянски благотворителни общества са се заловили да събират волни пожертвувания с които да се издържат в Русия и добият образование младежи от поробе­ните славянски земи, които след завръщането си в родните си места да просвещават народа, да будят у него стремеж към свобода, към избавление от чуждо иго.

От откриването из Рум­еня на славянските благотворителни общества, или от 1858 година, тая велика братска славянска нация е започнала да работи за освобождаването на България от тежкото турско иго, а благодарение на старанията на тия славянски благотво­рителния общества е била написана в Русия Обща Славян­ска История и напечатана в град Киев 1894 година. От де­тинството си припомвам си още две старовремски песни, в които се говори за първия българо-македонски цар Каран и за-царица Солуна девойка .

Още преди 60 години съм слушал тия песни. Пееше ги с звучния си и внушителен глас по свадби и по селски хора, дядо Иван Караасановски 70 годишен богат с овци и коне ста­рец от родното ми село Лазарополе, Дебърско. Първата от тая песен се пееше:

Яхнал е коня славни, цар Каран,

От далечна земя от Дония

Обиколил земя покраина

Да изберет земя да царуват

Обикалял девет месена,

Нигде цар земя не аресал

Цар е минал преко бели Дунав,

Цар е дошъл до белото море,

Обиколил покрай бело море и

тук е царю земя а ресала,

и со народ своя мила майка,

От далечна земя, от Дония Цар

превел свой мил народ

И с народ своя мила майка,

Майка сина в лице цели вала,

А цар майки ржка целивал:

Добре дошла, моя стара майко,

От нашата земя, от Дония.

Според преданията и смисълта на тая старовремска песен и според свидетелствуването на албанската — латин­ска история, македонските славяни са се преселили от дале­чната московска земя, а именно от крайбрежието на реката Дон, та за това в песента тая далечна страна се нарича Дония.

Втората песен възпева царицата Солуна девойка, ко­гато тя, е заповедала да се построй калето (крепостта) на град Солун:

Почнала е Солуна девойка,

Коя била солунска царица,

Да си правит широкото кале,

Све Солуна града да соберет,

Повикала два млади майстора.

Два майстора — два млади братя

Да го правят широкото кале.

Един почнал от западна порта

Другият брат от_ източна порта,

Малки моми вода леят, вар правят,

А невести вар и камен носят.

Стари пък баби дечица люлеят,

А майстори зидове зидат. Зидали го триесет години

И едва кога кале свършили

Двама братя тога се срещнали

Се срешнали и едва се познали

И от радост се прегърнали

И зандани братя, направили

Двама братя в зандани затворили

В зандани двама братя умрели.

След направата на солунското кале

е наречен града Солун на името на Солуна-девойка.

II ЮНОШЕСТВОТО МИ.

Среща с един солунски евреин.

Въпросът за Солун.

В 1867 година, 23 февруари, когато бех вече започнал да ставам юноша, когато и потеглих от селото си Лазаро-поле за да отида на поклонение в Света-Гора и от там за Русия, минах през Енидже-Вардар, свърнах в Сосалия-Енидже-Вардарско, гдето се намираше имението на вуйчовите ми братя Хаджи Секови, родом от моето село Лазарополе, които тогава беха много богати и притежаваха повече от 2000 овци и 40 коня-ергеле. През този ден, случайно беше дошел у Хаджи Секови и един евреин от Солун —. човек стар на около 65 години. Той беше дошел в имението на братя Хаджи Секови за да пазари вълната, която имаше да се остриже на пролет.

Те се спазариха за цената на вълна­та с евреина, и последния им даде пей (задатък). Вечерта седнахме да вечеряме; ядохме и пихме хубаво вино енидженско и старите започнаха да пеят старовремски песни за цар Карана и за Солуна-девойка. Слушайки песните евреи­на с очудване запита как са се запазили тия песни от тол­кова старо време.

—Старците Хаджи Секови му отговори­ха, че тия песни са останали от старо време и са се преда­вали от баща на син, те са се пели от бащите и от дедите ни, та и ние сме ги научили от тех и ги пееме. Тия старин­ни царски песни са ни останали от старо време, та сега и ние ги пеем. Тогава евреина повдигна главата си, отвори дума за Солун и каза: — Слушайте сега и аз да ви кажа каквото знам за града Солун и какво казват за него наши­те стари еврейски книги: Когато нашето старо еврейско цар­ство било паднало под властта на неверните — еретици ко­ито се покланяли на идоли и не вервали в Господа Бога, всичките евреи се разбегали като напуснали Палестиня и Иеросалим.

Тогава една част от разбегалите се евреи са до­шли тук на бреговете на Бело море, гдето се заселили в града, който сега носи името Солун, което се длъжи на ев­рейската царица Соломена. Тая имено царица е и направи-

ла солунското кале. Това кале е било съзидано от евреите още преди 2500 години, а пък евреите са се заселили на брега на Бело море преди цели 2600 години.

Тогава аз запитах евреина, като го помолих да ми ка­же какъв народ е населявал бреговете на Бело море преди дохождането там на евреите. Евреина отговори, че незнае, защото еврейските книги нищо не пишели за това, но ние знаем от преданието на деди и бащи, че Солун преди до­хождането на евреите се населявал от вашия народ, но гръцкия цар като дошел в Солун, изпъдил от там вашия народ и го заселил с гърци. Ог думите на еврейна, па и от стари­те предания става очевидно, че града Солун и целите бре­гове на Бело море се населявали от славянски народ още преди нашествието на гърците и установяването там на гръцко царство.

СЛАВЯНИН.

Песен за солунския войвода болен Дойчин.

Предание от старо време.

Се разболел войвода Дойчин,

Болен лежал до девет години

Го гледала сестра Ангелина

Бог го убил Църна Арапина

Що е дошъл от арапска земя,

Та кондисал под град Солун

Под град Солун под зелена ливада

Па разпънал зелени чадъри,

А коня вързал пред зелени чадъри

Страшен бил Бог да го убиет

Горна устна до очи му стигат

Долна устна над гърди му висит

Повикал е Солунски първенци,

Наредил им таин да му носят '

На ден ядет по пет оки хлеба

На ден ядет овца яловица

На ден пиет по пет ведра вино,

Навечер любит убави невести

На пладне любит млади вдовици

Всички се в Солун изредили

Ред му дойде болен Дойчину

Па казал моме Ангели не,

Да се мома добре пременит

Друга вечер при арапа ще идет

Рано шетат мома Ангелина

По широки, високи дивани

Пръсти кършит, дребни сълзи ронит

Пак я пита болен Дойчин:

Мила сестро, моме Ангелино,

Жално шеташ, тънки пръсти кършит

От две очи дребни сълзи рониш

Дали ти се, сестро додеяло,

Да чакаш верни побратими .

Да весиш сабли по ключеви

Да ни служиш вино и ракия

Дали ти се, сестро додеяло,

Що ме гледаш за девет години

Почна сестра брату да кажуват

Нито мене ми се додеяло

Чакаещи верни побратими

Нито тебе, брате, со прислуга

Що те гледам за девет години.

Ево имат три месеца време,

Как е дошъл Църна Арапина

Кондисал е под града Солун,

Во Солун ред е суредило

На вечер любит убава девойка

На утрина любит убава невеста

На пладне любит млада вдовица

Се Солун града суредило,

Ред е дошло мене да ме земет

Да ме любит Църна Арапина

Кога зачул болен Дойчин

Трепна юнак, на нозе станал Дигнал ръце,

Богу се помолил, Мили Боже, у тебе е всичко.

Дай ми помощ и сила юначка

Да погубя Църна Арапина

Господ молба Дойчина дочул

И с юнашка сила надарил

Та си Дойчин коня подковал

Та си коня добре оседлал

Го стегнал с дванаесет колана

Му турнал юзда позлатена

Препасал сабя дамаскина

Па си зел тежка боздугана

Та си яхнал коня карамана

Па е минал низ сред Солун града.

От калджрми силен огън скачет

Кон от уста силей пламък пущат

От носа иу силен ветър веет И

зминал е низ Солуна града

Та е ошъл Арапу на чадър

Па извикал болен Дойчин: '

Стани страшна църни Арапино,

Да юнашки мегдан поделиме

Дигнал глава Арап из под чадър

Та погледнал болен Дойчина

Арап яхнал коня бедевиа

Опасал е тая остра сабя

И си вдигнал тешка боздугана

Па изкочил на юнашки мегдан

Дойчин стоял срещу Арапина

Арап хвърлил тежка боздугана,

Дойчин с рака боздуган дочакал

Сетне Дойчин боздуган хвърлил,

Та ударил Арапа сред чело Мъртав

Арап наземи паднал Нему Дойчин глава отсекъл

Та я вързал коню на телкия

Та си Дойчин во Солун отишъл

Све солунски народ го посрещнал

Той им дал от Арапа глава

Сестра брата радостно срещнала

Тога Дойчин Богу душа дал Оставил е спомен да се пеет.

В 1869 година през месец март отидох в Солун, станах предприемач по железнопътната линия, която се правеше от Солун за Митровица. Уговорих с компанията да доставя Целата гора (траверси) за под железата (релсите) на пътната линия. Отидох в Демир-Капия, работих през целото лето, доставих уговорения дървен материял и до есента — ме­сец ноември спечелих една сума от 350 златни наполеона. През същата есен намислих да отида в Цариград, па намис­лих да занеса и някакъв армаган на руския в Цариград посланник, Негово Сиятелство граф Игнатиев.

Имах един познат кираджия от Тетово на име Кръстю Бойков, който прена­сяше стока от Солун в Тетово, а пък от Тетово донасяше боб и ябълки в Солун. Поръчах му да ми достави в Солун един товар най-хубави и избрани тетовски ябълки. Този ки­раджия наскоро ми достави 2 коша — 80 оки най-хубави тетовски ябълки. Заплатих му за те наполеона, сетне качих се в един турски параход и отплувах за Цариград.

След пристигането си в турската столица, откупих двама ха­мали и занесох ябълките в руското консулство, предадох ги на вратаря, който предупреди посланника. Граф Игнатиев ме повика при себе си, дадоха ми и кафе, а след малко дойде

и госпожата на графа. След като ми поблагодариха за донесения им армаган, граф Игнатиев ме попита, дали турците мъчат славянския народ в Дебър? Твърде много, ваше Сия­телство, му отговорих. Той ми каза: славянският народ требва още малко време да има търпение. Постоях оше малко в посолството, сетне се поклоних на графа и на г-жа графи­нята и излязох от стаята.

Слугата ме заведе в канцеларията при секретаря на посолството, който ме запита как ми е името, аз му отговорих, че се наричам Исайя Радулов. Сек­ретарят ми даваше пари за ябълките, но аз се отказах да ги приема. Почти целата зима и цялата година прекарах в рус­кото консулство гдето се хранех и спех и играях на табла с гавазите.

Един от тех беше от град Янина — християнин и знаеше руски, гръцки и турски, другият гавазин беше турчин от Цариград. Обикнала ме беше и госпожа графинята която много аресваше белите ми дебърски дрехи, па често се срещах и с самия граф Игнатиев. Още от тогава датира познанството ми с господин графа.

През 1869 и 1870 година българските патриоти в Ца­риград водеха ожесточена борба с гърците поради българската Екзархия, обновяването на която се бе по официален начин позволило от Султан Азиса, тъй щото на българите се бе разрешило да имат свой духовен началник в Цариград и за резиденция на Екзарха се определи Ортакйой, предгра­дие на Цариград на Босфора. Между българските патриоти, които се боряха с гърците се намираше й моят познат Йеро­монах отец Натанаил от светогорския монастир „Зограф", който както по-горе казах беше родом от скопското село Кючевица (Кочевища-б.а.). Често имах среща с отца Натанайла, той ми ду­маше. Исайя, трудете се, работете за изгонването от Дебър и Кичево гръцкия владика Антима ; тогава от тук ще из­пратим екзархийски владика в Дебър. На 20 април 1871 го­дина се завърнах от Царигррд в селото си Лазарополе и почнах да подканям ближните си да се заловят за работа, за да се подготви час по-скоро изгонването на владиката Антим.

След това отидох в Кичево, гдето се срещнах с поп Тома, с когото бех познат, на когото съобщих думите, казани ми от отца Натанайла, па наедно с него отидох в дюкяна на Димо Подвизанеца, гдето отново отворих разговор за каза­ното ми от отца Натанайла. Тогава поп Тома ми предложи вечерта да се съберем и да поговорим върху този въпрос. И действително вечерта придружени и от Трайко бояджията се събрахме у Дима и разискахме върху въпроса по изгон­ването от Дебър на гръцкия владика Антим, като се наго­ворихме да работим тайно, за да не се сети Антим какво му се крои. След това аз отидох в Дебър, гдето се срещ­нах с братия Топалови и с Велю и Кръстю Божилови, на които разправих думите на отца Натанайла, както и каква

сме се наговорили в Кичево. Тогава горните лица се наго­вориха да отидат в Кичево, да се срещнат с поп Тома и с Дима Подвизанеца, след което заедно с поп Тома да отидат в Галичник да поговорят с Тодор Томов. В Дебър тогава живо участие взимаха против гръцкия владика долната махала на чело па поп Тасе и братята Кузман и Което Бо­жинови. Първият е бащата на Ив.

К. Божинов.

В 1873 година бидох заподозрен от гръцкия владика Антима и от него наклеветен пред турското правителство като бунтовник и помощник на албанските хайдути. Бидох закаран под стража от Дебър в Битоля, и престоях цел ме­сец в битолския затвор. Освободен след изтичането на този месец, завърнах се дома и веднага започнах да кроя планове за да си отмжетя на гръцкия владика Антима.

Помолих некои от другарите си да ми помогнат, но никой не се отзова на молбата ми; тогава отново започнах да мисля какво да правя. В същото това време се бех влюбил в едно от селските мо­мичета, което се наричаше Дунава Йосифова. Баща и имаше седем сина и само едно момиче — Дунава. Аз изпратих брата си при татка й и братията й да ги попита дали ще ми да­дат Дунава за жена; те отговориха, че не дават сестра си на момък като мене. В отчаянието си, реших да напусна родното си место.

Очистих пушката и пищовите си, напълних паласките с фишеци, взех пищовите си, нарамих пушката и потеглих към Албания, минах под самия Дебър стигнах до големата река Черни Дрин и едва успех да мина и то като съблекох дрехите си, увих в тех оръжието си, завързах ги с пояса си и като ги турих на главата си, започнах да газя водата, при всичко че тя беше почти цел метър дълбока: Като минах на отсрещния брег, седнах на песака, облякох се и пак въоръжен и с пушка на рамо, потеглих на път и на мръкване стигнах до селото Тополяна и се озовах при добрия си приятел, албанския войвода Байрам, Даноски който ме добре посрещна. Аз му разправих всичко подробно след като престоях у него цели пет де­на. С съдействието на приятеля си Байрам събрахме 40 души албанци, между които беше и самия той, излезох от селото и се прогласих за качак или за комита, нелегален като хванах гората. Гръцкият владика като узна че в околноста върлува албанска чета не се осмеляваше да обикаля из дебърските села.

Наскоро след това, аз започнах да ходя и понадалеко, из прилепските и битолски села.

В 1874 година ме повика Гани бей Топтани от Тирана, гдето отидох, придружен само от войводата Байрам Дано­ски. У Гани бея намерихме събрани и други албански първенци, които се беха решили да работят за освобождението на Албания и за обявяването й за самостоятелна държава. Между другите албански първенци, там беха дошли от Яни-

на Али бей Тоска и Шериф бей, а наедно с тех и първия шейх от Янина. След като се разотидоха албанските пър­венци, аз и войводата Байраи Даноски престояхме още пет дена в къщата на Гани бей Топтани. В събранието на албан­ските първенци се бе взело, решение да се изпратят и други албански войводи в западна Македония. Тогава, придружен пак от войводата Байрам отново се завърнах в селото Топовяни.

В същото това време се появиха пет нови албански чети на чело с войводите: Сул Синани от село Булгиза, Таф Извир от село Извор, Биляр Баланца по-сетне наре­чен Билял Чела от село Баланца, Лимон Дока от Люзуния и Чуп Бидра от селото Кидина. В същата 1874 година един прекрасен ден нощно време се промъкнах в Дебър на чело на 20 души въоръжени албанци, проникнах в митропо­лията, с цел да заловя и отвлека владиката Антим, но не го намерих, зашото беше заминал през същия ден за Кичево. Тогава отидох в кичевския монастнр Св. Богородица и от там се озовахме над селото Горно Косовраста, като прека­рахме деня в гората, гдето от монастиря ни донесоха хлеб.

При замръкване на пътя и преди разсъмване стигнахме в го­рата Въртешка при селото Лазарополе; когато се мръкна минахме през селото, взехме си хлеб и потеглихме към пла­нината Барбура, сетне отидохме в една бачия, от дето взех­ме три ялови овци, заклахме ги, одрахме ги и ги изпекохме на накладения огън. Деня прекарахме в скалистите гори, на мръкване минахме през хановете на Извор и едва на раз­съмване се озовахме в планината при Кичевския монастир. Като оставих дружината си в гората, придружен от Имер Да­нов и от други трима от дружината, проникнах в самия мо­настир, гдето ни посрещнаха радушно, като ни направиха кафе. В монастиря ни казаха че преди два дена закарали от­ца Козма в Битоля. След това напуснахме монастиря, оти­дохме при дружината в гората, гдето ни донесоха хлеб и си­рене.

Деня прекарахме пак в планината, а вечерта поте­глихме на път и се озовахме над селото Железна и на разсъмване застанахме в дола на реката Железна при голе­мите каменисти скали, наблизо до шосето което води от Ки­чево за Битоля, защото беха ни известили, че от там ще ми­нат двама търговци власи—цинцари; но случайно вместо да минат търговците, мина пощата от Кичево за Битоля, при­дружавана от двама конни стражари и от един турчин, с един кон натоварен с няколко торби садържащи бешлици, алтълъци (по 5 и по 6 гроша) и бели меджедии (по 20 гро­ша). Успехме да заловим и тримата заедно с парите и ги изкачихме на планината „Маркова църква". Аз обаче през целото това време се криех да не би да ме видят и позна­ят. След малко ги освободихме, наедно с конете им, като им позволихме да си отидат, а парите си поделихме дру-

гарски. Тогава се завърнахме в Албания. Начиная от 1874 година, киченчени и дебърци- се повдигнаха против гръц­кия, владика; но аз продължавах да се скитам из планини и гори с албанската си дружина и с войводата й, като пребродих всичките дебърски и битолски планини.

В 1878 година, когато се сключи руско-турския мир, благодарение на дадената от султана амнистия и аз бидох освободен от отговорност, защото турският цар и мене беше простил.

В същата 1878 година през летото, а именно на 20 юли— свети Илия, и аз се ожених за Дунава — същото онова момиче, което отдавна любех и което ме бе чакало. През месец август 1878 година, албанците ме повикаха да отида в Призрен на албанския конгрес, като делегат от дебърския край за да избираме княз за Албания. Аз пла­менно желаях Албания да се провжзгласи за независимо княжество, но и Македония да добие своята самостоятелност, но не стана нито едното, нито другото и Албания и Македония пак останаха под омразното владичество на тур­ците.

Възползувани обаче от клаузите на руско-турския мир, ние започнахме свободно да агитираме против гръцкия вла­дика Антима и да го гоним от Дебър и Кичево и турското правителство ни най-малкото препятствие не ни правеше.

1834-та година е паметна за Македония, защото именно през тая година се появи първия възстанник за свободата на Македония, на име Дуко Тасев от село Юдово (Кичевска околия). В същата година мина четата на Калмикова през Кюстендил, но е била предадена от окр. управител Славков по нареждания на София и е била разбита в кочанско без да успее да мине Вардара. В 1885 година се бе образувала цела възстаническа чета под предводителството на Ташко Дойчинов от село Лазарополе, но през същата година тя биде целата зало­вена и откарана в заточение в Мала-Азия, в град Акия.

Ташко Дойчинов е бил убит в затвора в Мала Азия в 1887 г. Що се касае за Дуко Тасев, той е бил освободен след 15 години и от 1895 до 1902 година е бил войвода на възстанниците в Кичевско.

Албанската стара латинска история.

Когато в 1874 година наедно с албанския войвода Байрам Данов бехме на гости у албанския първенец Гани бей — Топтани в Тирана, както и по-горе казах, в къщата на последния се бяха събрали много албански първенци и бейове за да размислят по кой начин би могла да се освободи Албания и да се провъзгласи за самостоятелна държава.

Между тия първенци се намираше и първият албански шейх от град Янина, и когато между другите разговори, се зачекна и въпросът за старите боеве й царства и за некогашните слава й победи на Албания, шейхът извади от една кожена торбичка една сребърна кутия, увита в чер копри­нен плат, отключи тая кутия, извади от нея написаната на латински албанска старовремена история и започна да я чете. Този шейх беше около на 70 години, но много учен човек; той знаеше турски, латински и гръцки; в турско училище се учил 5 години, в Рим цели дванадесет години и в Янина 2 години в гръцко училище, а като роден в Охрид знаеше и български. И тъй шейхът турна очилата си и започна да чете историята и да разправя по албански. В тая история се казваше че албанците в самото начало се нари­чали латини, когато латинският крал Албанас ги превел през Адриатическото море и ги заселил в Епир до езерото Кастур (Костер-б.а.) и езерото Дринап, до самата река Черни Дрин. От името на този крал Албанас се нарекъл и албанският народ албанези.

Според историята прочетена от шейха от пресел­ването на краля Албанас с латините в Албания имало цели 2400 години. По сетне, шейхът започна да разказва за ста­рите латински крале и за народите римски и латински и за некогашните им боеве. Всичко що разправяше шейхът твър-де малък интерес будеше в мене, но когато започна да раз­правя за цар Александра Македонски, аз започнах по вни­мателно да го слушам. За този македонски цар, шейхът за­почна да говори така: „Кога се появи великият и силен ма­кедонски славянски цар Алекса, албанският крал Корел из­пратил двама от своите капитани за да го посрещнат: По­следните се представили пред великия славянски цар Алекса, поздравили го, поклонили му се и му казали по албански: “Мисердне мадней форт крал Алексе".

Добре дошъл великий и силний крал Алексе". — Заповедай в нашата бедна и малка Албания, при нашия беден и малък крал Корела. То­гава цар Александър, поласкан и доволен от това дружелюб­но и приятелско посрещане, отговорил на пратениците на албанския крал: „Поздравете вашия албански крал Корела, и кажете му че съм много доволен от посрещането му. След известно време, пак според албанската история, цар Александжр потеглил с войската си за Азия, гдето и умрел. Гани бей се обърна тогава към шейха и го попита: кой народ по-напред се е заселил по бреговете на Бяло море, албанският ли или славянският македонски народ?

Шейхът отговори, че по напред се е заселил македонският славянски народ и от заселването на този народ имало цяли 2600 го­дини, с други думи 200 години преди заселването на ал­банския народ до езерото Кастур (Костур) и до реката Черни Дрин. Още от старо време като граница между Ал-

бания и Македония са служили двете езера Костурско и Охридско и реката Черни Дрин.

След това шейха почна да разказва за побеляването на Македония от римляните и албанците. Албанците не иска­ли да се бият с македонските славяни, но по заповед на рим­ския крал били принудени да потеглят на война против ма­кедонците. Сражението най напред се започнало при селото Костур и при реката Черни Дрин. Когато македонците ви­дели многочислената римска войска оттеглили се от западна­та граница и сбрали всичката западна македонска войска на полето над планината Пелистер, както тогава се наричал града Битоля.

Също тогава иначе се наричали и градовете Костур, Охрид, Дебър, Кичево. И тъй всичката западна

македонска войска, събрана на битолското поле била 120 хиляди души, римската войска е брояла 80 хиляди души, а ал­банската която помагала на римляните била 150 хиляди ду­ши, а всичката римска и албанска войска наедно брояла 230 хиляди души против западната македонска войска, която е брояла само 120 хиляди души и се е намирала на Пелистерското (битолското) поле. Предводителят на македонската вой­ска бил войводата Толо; а другата македонска войска—со­лунската, тракийската и вардарската се сражавали с гърците на солунското поле. Гръцката войска била 280 хиляди души, а македонската, която се сражавала с гърците била само 200 хиляди души; но и в битолското поле македонска­та войска се сражавала цели два месеца с римската и алба­нска войска, като очаквала да й пристигне помощ от солун­ската войска, но когато не дошла такава била принудена да отстъпи от битолското поле и на чело с предводителя си воеводата Толо, потеглила към Солун, като минала през Воден.

Гръцката войска, която се сражавала с македонската, като видела че отзад я заобикаля друга македонска войска, идяща от града Асманлия. оттеглила се до река Бистрица. Западната македонска войска, като се съединила с солунска­та под града Асманлия—Вардарско, отпочинала си два дена и потеглила срещу римската войска; но гръцката войска като видела римската войска, поискала да се съедени с рим­ляните за да воюва наедно с тех против македонците, но албанците и римляните се отказали от техната помощ. Тога­ва гръцката войска минала с кораби през Бело море и се съеденила с източната гръцка войска.

Тогава се почнало сражение под града Асманлия между македонската и римска войска. Сражението траяло цели 30 дена, но като започнало да става положението на римляните затруднително и не мо­гли да надвият на македонците, тогава им се притекла на по­мощ друга 10 хилядна римска войска и македонците били принудени да напуснат града Асманлия и целата македонска войска западна и източна се съеденили на солунското поле, а римската

войска успела да мине реката Вардар. Тогава двете римски вой­ски нападнали македонските откъм запад и откъм север, а пък гжрците се нахвърлили върху тех откъм изток и юг когато македонците видели, че не могат да устоят против много по силните си врагове съединили се всички и се за-

творили в солунската. крепост. Там, те били обсадени и се държали дели два месеца, но когато храната им започнала да се свършва, македонските войводи като видели, че било необходимо да се предадат, събрали се на заседание, за да решат с какви условия требва да се предадат. Тогава те написали писмо до римския крал Агрита, с което му съоб­щили, че целата славянска Македония се предава в неговите милостиви ръце, и да не забрава милостта на македонския велик крал Алексе, който след като навлезал в римското кралство се ограничил само да го поздрави и се завърнал обратно в Македония заедно с целата си войска.

На това писмо крал Агрипа отговорил писменно така: До македон­ските войводи, предводители и капитани, съобщавам ви, че македонският народ е силен на бой и верен на своя госпо­дар, та затова съм убеден, че ще станете мои верни подданици, наедно с целия македонски славянски народ, който и зана­пред ще бъде пълен господар на имотите си; народните игри, песни и веселби са свободни и нека всеки бъде спо­коен. След получаването на това писмо, македонските пред­водители и войводи се предали с всичката си войска на римския цар Агрипа, който разпуснал солунската македонска войска, а задържах битолската, охридската, дебърската, кичевската, прилепската и костурската, като я размесил с ал­банската. Войводите на тая войска знаяли да говорят ал­бански.

Римският крал бил много добър и разумен. Албан­ската и римска войска е била 310 хил. души, гръцката 230 хиляди, а трите тия войски са били 590 хиляди души, а пък македонската 310 хиляди души.

След покоряването на Македония от римляните се за­почнала война между тех и гърците, тъй като римляните са искали да бъдат пълни господари на Македония. Сражението между гърците и римляните в солунско поле се продължило 20 дена и гърците като се видели нападнати и от македон­ците и албанците, се предали на римляните. Целата гръцка войска била пленена от римляните.

Римският крал след като победил и гръцката войска, разпуснал западната македонска славянскя войска като й подарил всичките й знамена, като позволил да се носят само на свадби. Емблемата на славянските македонски знамена била мечка, бродирана от сърма. Височи­ната на дърветата на знамената била 2 метра, дебелината 4—5-сантиметра; дължината на платното метър и половина, г. ши­рината един метър. Околността на платното била червена, а вътрешността бела. Знаковете — емблемите на разните знамена са били: мечка, лъв, полумесец и ръка.

Тия зна­мена и до ден днешен съществуват в Македония и се носят по свадби, но само в некои от дебъреките села, гдето освен знамената са запазени и некогашните обичаи. Тия села са Галичник, Лазарополе, Тресонче. Гари, Осои, Янче, Велобърдо,

Битоше, Кособрасти и Мелничане. До преди 100 години и в костурските села знамената са се носили по свадби, но са били унищожени от турците, благодарение на шпионството на гърците, но другите обичаи в костурско и до сега са за­пазени. Обичаите на свадбите в дебъреко са следните: Два дена преди започването на свадбата, знамената се занасят при младоженеца, а платното им се приковава на дървото от моми и невести.

Тия знамена се издигат високо над по­крива на къщата на младоженеца, изгърмява се една пушка, па момите и невестите запеват следнята песен.

Що е врява во юнакови двори,

Се кренали високи байраци,

Над широки и високи чардаци,

Дали юнак на война ще одит,.

Ил се готвит мома да си земет .

Моме ми се болна разболело,

Уще си е моме малечкаво,

Моме било от рода голема

Жалит моме рода да оставит

Жалит моме татко да оставит

Жалит моме, майка да оставит.

Жалит моме. братя да оставит

И от рода моме да се делиг

Како ягне от стадо големо

След смъртта на великия македонски цар Александър, умрел в Азия и след поделбата на азиятските царства между македонските войводи, определените според завещанието на великия завоевател за управлението на Македония, войводи се завърнали в Македония, и дълго време управлявали тая славянска страна.

За тия войводи, особено за солунските, и до ден днешен се пее следнята песен в Македония.

Застоял ми се войвода,

Над големи град Солуна

До него стоят два брата,

Два брата, два байрактара